Проблемът не е в хората. Проблемът е в начина, по който общуваме.
Някога разговорите ни свързваха.
Днес често ни изтощават.
Говорим повече от всякога. Пишем, чатим, звъним, срещаме се.
И въпреки това се разбираме по-трудно.
Чувстваме се по-сами. По-напрегнати. По-внимателни.
Не защото сме станали „лоши хора“.
А защото сме станали предпазливи хора.
С времето се научаваме как „трябва“ да се държим.
Какво е подходящо да кажем. Какво е по-добре да премълчим.
Как да изглеждаме уверени. Как да не се изложим.
И така започваме да общуваме през роли.
Мислим как звучим, вместо да слушаме.
Защитаваме се, вместо да се свързваме.
Контролираме се, вместо да присъстваме.
Това напрежение не се вижда.
Но се усеща. В тялото. В отношенията. В умората.
Много от това, което наричаме „стрес“, всъщност е задържано общуване.
Неща, които не сме казали.
Реакции, които сме спрели.
Чувства, които сме преглътнали, за да сме „окей“.
Колкото повече го правим, толкова по-трудно става да сме истински –
с другите и със себе си.
Има една добра новина.
Общуването не се учи.
То се припомня.
Всяко дете знае как да бъде в контакт.
Да реагира спонтанно. Да бъде в момента. Да играе с другите, а не срещу тях.
По пътя някъде това се губи.
Не защото сме сбъркали.
А защото сме се адаптирали.
Ние вярваме, че това може да се върне.
Не чрез още правила.
Не чрез лекции.
Не чрез „правилно поведение“.
А чрез преживяване.
Когато човек е в безопасна среда.
Когато няма правилно и грешно.
Когато може да реагира, без да се пази.
Тогава напрежението пада.
И връзката се връща.
Това е мястото, откъдето започва всичко, което правим.
Ако този текст ти звучи познат –
значи вече сме в разговор.
Свързването предстои…